Портрет на Писателя от Сашо Карапеев

  

"Искаш ли да победиш света, победи себе си"

 

За незабравимия роман "Престъпление и наказание"

 

СТРАДАНИЕ И РАЗКАЯНИЕ...

И Изкупление... И Възкресение....

 

Прочетох целия роман - "ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" - НА ДОСТОЕВСКИ, най-сетне. Заглавието, което е избрал Авторът, Писателят, е най-точното, разбира се! Той го е обмислил достатъчно добре, аз просто давам алтернатива, един вид, заглавието най-горе е на този мой настоящ отзив за романа.

...

И така. Няма да цитирам, както се изкушавам да направя, защото не е редно, навярно, а и трябва да препиша тук твърде много от творбата... Твърде много е Важното, Значимото, и то в много посоки, и по много начини.

Получи се ефектът, който очаквах, впрочем... Плаках на някои места, включително и в края, на последната страница. "Слънцето залязваше" - и в романа, и докато го дочитах... И това също прониза душата ми, както някои редове... Човек се чувства наистина особено в някои моменти, сякаш се отваря тайна Врата между световете... Между онзи свят, който е бил, и този, в който живея аз сега. И всичко е едно Цяло.

Достоевски наистина е изградил в тази своя книга една Катедрала, сякаш... Сложна, с изключително много детайли, съчетани съвършено, като при архитектурата или при мащабна композиция. Един жив Свят, в който нищо не липсва. Всичко е на мястото си, накъдето и да обърнеш поглед - говори ти нещо - и този детайл, и онзи, увличаш се... Оставяш книгата настрана, само ако се умориш твърде много от мислите, представите, идеите и чувствата, изразени в нея, чрез различните герои, места и събития, или ако сълзи заслепят временно очите ти...

Получи се лечебният ефект, който очаквах. Поне за мен... Зная, че и за други се е получавал.

Думите на Достоевски за мен са като думи от Евангелие, чета ги със свещено чувство в сърцето, в душата си... С преклонение пред онази Сила, която... тече през Живота, тук и навсякъде, в минало и в сегашно време, а ще тече и в бъдеще... Тази Сила, която ни възражда, в крайна сметка. При необходимост. А необходимост определено има! Понякога... И днес също. В целия свят...

Писателят впрочем, самият той вярващ, описва чрез погледа към Соня, в романа, също вярваща, онова чувство, с което някои гледат на хората като нас - "Фанатичка!" и следва:

"И ти ще станеш фанатик при такъв живот..."  - мисъл на Разколников, главният герой в романа, не точно атеист, но не и вярващ, чак до края на книгата...

Тоест - всичко зависи от Преживяното! Е, и от Душата и нейния характер... Различен е, наистина, при различните Души. Това не може да се отрече... Затова не препоръчвам тази творба на всеки. Само на онези, които имат порив... да я прочетат. Дори необясним. Ще им даде много.

За мен е шедьовър, блестящ. Диамант... Звезда дори. Пътеводна...

За да посегне към тази книга и да я възприеме изцяло, човек трябва да е толерантен към темата за страданието, така мисля. Ако иска да я избягва - по-добре да не чете романа, разбира се...

В "Престъпление и наказание" тежките моменти са повече душевни, макар да има и ярки, конкретни описания, според мен не е като "книга на ужасите", има такива действително...

А душевните са все пак от друг порядък. Търси се Път, търси се Изход, търси се "Светлина в тунела"... И това се намира в края.

...

Какво още да кажа?

Чрез съдбата на Родион Р. Разколников до голяма степен е описана Съдбата на Човечеството като цяло... Затова е велик романът. Пътят към Голгота... (В случая - Сибир, там е една своеобразна Голгота.) Пътят на Човека към Бога - път на Падение и Възкръсване за Нов Живот, път на Възход, след Съмненията, Разрухата, Отпадането, Болестта, Лудостта дори... Лична и всеобща. Военна, насилническа, себенасилническа и всякаква друга... Път на Болка, но и на Надежда.... Път, по който трудно се върви. И човек много пъти се спъва. Жестоко се спъва... Пада, но и пак става. Е, поне някои от хората стават отново...

С толкова Любов към Човека е писал Достоевски, чувствал е предварително тази Любов в себе си, в Душата си, в най-съкровени, тайни и дълбоки кътчета на Душата, че са му помогнали свише, вярвам, убедена съм, да напише такъв шедьовър, с такова огромно влияние върху хората и до днес. И не само този шедьовър, а още много... Той само това да бе написал, щеше да е дал повече от достатъчно на света и хората, сякаш!... Но е писал още, още... Ще спомена отново - при тежки условия, бедност, залози и дългове, недоимък, твърде голяма чувствителност - по рождение, съответно - епилептични припадъци, удари и рискове от тях, срината нервна система, влошено здраве и от преживяната от самия Автор каторга, която описва - от личен опит, със сигурност - в края на романа.

Дори е чудно как е живял цели 60 години Достоевски, при цялото това свръхнатоварване... Съдба. Призвание. Бог му е помогнал, зная.

Ето, все пак /още/ един цитат:

"Работата не е във времето, а в самия вас. Станете слънце, тогава всички ще ви видят. Слънцето преди всичко трябва да бъде слънце. ...

Самият вие един час преди това няма да знаете, че ще дойдете да си признаете. Аз съм уверен даже, че ще решите "да понесете страданието"; сега не вярвате на думите ми, а сам ще стигнете дотам. Защото страданието, Родион Романич, е велико нещо..."

Много, много малко Хора пишат именно Така! След преживяно, в дълбочина, след голяма Любов, горяща в гърдите, в сърцето, в Душата, а не преди това... Преди това е "изсмукано от пръстите". Уви... Има много такива примери. Винаги неубедителни. За читателите.

А Достоевски - като него се броят на пръстите на едната ръка само, сякаш, в досегашната човешка История - няма нужда да убеждава. Той разплаква... Директно пронизва сърцето. И Същността.

И Лекува. С обич към Човека. И със състрадание към човешкото Падение... (Впрочем, свидетели сме и днес на такова, нали?!...)

И с Вяра.

В Бога и в божествената Съдба на Човека. Въпреки всичко...

Вяра в Божествения му Път, Пътя към Бога, Великото предназначение, което рано или късно ще достигнем, ще се осъществи, начертано още в стари времена, преди цели епохи дори - за днешната, и сега осъществяващо се...

Ние сме актьори, участници, част от Романа, и дори не разбираме напълно какво се случва с нас, докато живеем. Но един ден ще видим нещата от голямата Перспектива. Така, както ги е видял - с очите на Душата си - Достоевски. Преди нас още... Или заедно с нас.

И тогава ще прогледнем Истински. Също като Разколников, със сълзи в очите, на последната страница... Със сълзи, с бледо лице, но и с Надежда.

Неизменната велика Вяра, че ще има Утре.

Заради Любовта.

*

P.S. Имам щастието да краси стена у дома този прекрасен, наистина прекрасен портрет на Достоевски, рисуван (по моя молба) от Калин Терзийски, който споделям тук, като образ към публикацията... Една от най-ценните ми придобивки, в моя скромен Живот. За много малка сума го купих, впрочем... Защото сме Приятели и Калин е с голяма Душа също. Някой ден, Калине, ще опитам да ти дам повече средства за него, стига само да имам тази възможност!...

Отдавна бе, когато се влюбих в Словото и в Душата му...

И ако пак се родя на тази Земя - пак ще потърся негова книга. За да си спомня... Важните неща от Живота.

И най-важното сред важните - Любовта.

Бога...

 

17.01.2025, гр. София, 

Кристи – CandySays

Фотография - Васил Василев, февруари 2024 г.

*

Фотография: Малин Павлов